Беше забравил коя дата е днес, затова спокойно отвори входната врата и влезе в коридора. Докато оставяше якето си на закачалката изобщо не подозираше, че го чака поредния сблъсък с реалността. Събул обувките си и сложил на тяхно място домашните чехли той отвори вратата на хола. Още не прекрачил прага усети в себе си силна тъга. Плъзна поглед из стаята и накрая спря на празния диван. Защо там няма никой? Та нали всяка вечер, щом се прибереше от работа там го чакаше жена му, той влизаше, целуваше я нежно по челото и чак тогава наистина разбираше че си е у доба. Сега на дивана нямаше никой и реалността около него започна да се разпада. Не беше способен да осъзнае какво се случва, затова остана застинал на място оглеждайки с тревожен поглед празната стая. Погледа му минаваше през всеки детайл с надеждата да намери онова, което липсва. Търсещите очи се напълниха със сълзи на безсилие, а той продължи да стои като статуя. За него времето сякаш спря.