Размисли и страсти

Share Button

Дано не се подведете по заглавието, тук професор Вучков няма да намерите. Също няма и да видите „хубавите“ му записки с 5 цвята моливчета 😉 Но поне размисли ще има (може и да е РазМисли или преведено „една мисъл“), виж за страстите не бих могъл да обещая, но 1 от 2 си е 50%, а в живота доста по-често получаваме далеч по малък процент от очакваното.

И да се върнем към началото… или поне към първия въпрос, който ще си зададете след като сте прочели първия абзац (може и да не си го зададете, не се чувствайте длъжни), а именно: „Защо реши да пишеш в блога си след толкова дълго време?“ Ами отговора го има в самия въпрос 😉 Твърде дълго не съм писал нищо смислено тук… не че до сега в този пост има нещо смислено де, но просто ми хрумна, че бих могъл все пак да понапиша някоя и друга дума несвързана с онзи, другия сайт, който поддържам 😉 Не че имам ясна представа какво искам да кажа, не че имам и нещо, което да имам да споделя, но се надявам в процеса на писане да се получи нещо поне що годе смислено.

Тези които ме познават поне малко знаят, че никак, ама никак не ме бива в споделянето, затова пък мога да си философствам като дърво доста време, стига да има кой да ме изтърпи. Е в конкретния случай мога да си „дървесофствам“ колкото си искам, а дали ще имате търпението да го прочетете зависи от вас 😉

Всъщност от към писането винаги съм смятал че имам два основни проблема, които пряко и косвено водят до всички останали. Първия е незнанието от къде и как да започна. Дори когато имам наистина сериозна тема, която по един или друг начин съм избистрил в главата си, реша ли да я напиша на белия лист/екран и се почва едно чудене. Често точно този проблем ме е спирал да споделям мисли и идеи. Успея ли обаче да преодолея този първи основен проблем се сблъсквам с втория, а именно че не знам как да спра. Веднъж отпуснал мисълта си ми е безкрайно трудно да намеря правилния момент, в който да спра и да изведа „заключението“. Може би заради този втори сериозен проблем така и не се научих да пиша заключения в училище. Никога не ми стигаше времето и когато даскалката каже че остават 5 минути рязко се налагаше да прекъсна мисълта в нищото, да изпраскам три бързи изречения и да предам темата, която по първоначална идея е трябвало да бъде чернова. Редовно в рецензиите пишеше, че не съм доразвил мисълта и имам прибързано заключение. Ами така е когато дават някакви си 80-90 минути… моята мисъл има нужда от време и пространство.

Така като се разписах за проблемите в училище по време на изпити и класни и се сетих за още едни проблем, с който съм се сблъсквал. Споменах по-горе че мисълта ми се нуждае от време, но също така се нуждае и от пространство, затова винаги се оказваше, че няма достатъчно листове на който да „разстеля“ своите разсъждения. Не твърдя че са били добри или правилни, но това е една друга тема.

Между другото откритието наречено „Принтер“ си е манна небесна за всеки, който е решил, въпреки предупрежденията, да прочете нещо писано от мен… в общи линии докторите пишат изключително красиво ако ги сравняваме с мен. Все пак това си има и своите плюсове, като например това, че нямам проблем с разчитането на рецептите за лекарства например.

След като се разходихме из миналото, нека се върнем малко в настоящето и рязко да сменим темата.

Често се възмущаваме от многото мръсотия из столицата, макар че не много хора осъзнават че това си зависи и от нас самите. Но този път няма да пиша за хората, а за една лека недомислица от страна на общината. Прибирайки се от работа се наложи да се кача на метрото на станция „Ал.Малинов“ Влизам си аз в станцията и забелязвам че съм си изцапал ръката някъде. Винаги гледам да си нося мокри кърпички в мен, просто защото работата ми е от такова естество, че все се намира къде да се изцапа човек. До тук добре, извадих мокрите кърпички, почистих си ръцете и започнах да се оглеждам за кошче, в което да изхвърля вече употребената кърпичка. Уви в цялата станция нямаше нито едно място, в което човек да може да си изхвърли боклука. Хайде аз в 95% от случаите ходя с раница и имам къде да прибера боклука, а и да нямах щях да го стискам в ръка докато намеря къде да го изхвърля, но се замислих че общината не може да иска хората да не си хвърлят боклука по земята без да е осигурила поне едно място, където да може да се освободи човек от ненужните неща. Може и да издребнявам, но за мен не е нормално на място, на което минават Х на брой хора да няма нито едно кошче. Рано или късно ще мине от там човек, който няма да е толкова съвестен и като не намери къде другаде ще си изхвърли боклука на земята, след него ще дойде втори и трети… крайния резултат ще е повече разходи за почистване.

Мисля че за днес ви стига толкова, все пак не сте свикнали да четете особено дълги постове тук (да не кажа че изобщо не сте свикнали да има постове за четене). Надявам се все пак да не ви е било прекалено досаден текста, който сътворих днес. Няма да обещавам, че ще бъда по-редовен в бъдеще, защото не давам обещания, които не съм сигурен, че ще спазя. Надявам се деня ви да е бил успешен и ви желая бъдещето да ви изненада с нещо приятно 🙂

Share Button
This entry was posted in Ежедневие and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *